Интервю с Любомир Грамчев - част I
Любомир Грамчев е роден на 11септември 1938г. в град София. Завършил е ВИФ (сега НСА) и държавна треньорска школа. Под негово ръководство женският отбор на „Пощенец”-Левски Спартак спечелва сребърните медали в европейския турнир за КНК през 1977г.
tabletennis.bg: Кой Ви запали по тениса на маса?
Л. Грамчев: С тениса на маса съвсем случайно стана всичко. Някъде през лятото на 1951година. Тогава бях на 16 години и бяхме на почивка - на море във Варна с моите родители. Един следобед след плаж родителите отидоха да почиват, а на мен не ми се спеше и излязох на улицата. Там видях едно малко арменско кафене-клубче. Сега ги няма вече такива. Вътре се играеше билярд, шах, карти. Имаше и маса за пинг-понг. Гледам на масата играят двама души. Аз нито ги знам, нито ги познавам. Нали са от Варна... Обаче какво се оказва? Играят двама от създателите на тениса на маса в България (аз по-късно им узнах имената): Иван Василев с прякор Коза от Варна и доктор Куртев-зъболекарят от София. И играят, а аз попадам точно в тоя момент, когато д-р Куртев е на почивка и той е на морето и двамата се познават и играят оспорвани мачове. Направо страшно. Това продължи 15 дни, докато бях на почивка там. Съответно започнах да ходя всеки ден да гледам и много се запалих!
Идвайки си в София си купих ракета и топчета. Живеехме на Римската стена и близо до нас, както знаете, беше стадион Юнак. Там на 1-вия етаж във фоайето имаше маса за тенис. Започнах да ходя там просто така, любителски. Аз учех в 8-ма гимназия на ул. Шишман (където сега е 7-мо у-ще). По това време беше създадена школа в Червено знаме от Любен Бочев- един от основателите и първи състезатели, както и първият треньор на националния отбор. Той събра около 30-тина деца и в нашето училище сложиха четири маси. Провеждахме тренировки три пъти седмично-вечер, след 18 часа. Там вече започнах организирано и както се казва почти зарязах и училището, заради този пинг-понг. Почнах и през деня да играя. Ту на стадион Юнак, ту във ВИАС, където имаше една маса и така с други от моята школа играехме по цял ден. И постепенно достигнахме на едно добро ниво 4-5 души и от името на Червено знаме започнахме да участваме по републикански първенства.
В първото първенство не успях да участвам. Не можах да вляза тогава в отбора. На второто и третото се класирах и участвах на два финала на републиканско за юноши и станах втори, след Сладкаров. Сладкаров тогава беше най-добрия и за мен си остана той образец на играч!
Училищни първенства имаше много. Играехме финалите винаги срещу училището на Сладкаров. Тогава имаше 10 дружества в София. Първенството за юноши беше невероятно преживяване. Зала Сливница се пълнеше и имаше голям интерес и много участници-състезатели. Много бурно развитие на спорта! Ето ви една интересна подробност от тогава. Тодор Живков беше шеф на градския комитет на партията и той беше най-редовният зрител на градските първенства и беше много запален по тениса на маса. И при него ходеха в градския комитет-нали знаете на партийния дом - с четириъгълната кула с петолъчката и точно отдолу, където има прозорци, това е зала и вътре имаше две маси за пинг-понг и там ходеха да му партнират на Бай Тошо, Надежда Хаджииванова и Тодор Бекяров. Въобще тогава пинг-понга в тия години като млад, нов спорт беше много популярен и маси имаше почти навсякъде; по предприятия и къде ли не. Много голямо желание имаше и сред децата да го практикуват.
tabletennis.bg: А как беше тогава с екипировката. Намираха ли се лесно топки и ракети?
Л. Грамчев: Много тежко беше. Аз оттогава станах специалист по правенето на пособията за тенис на маса. Най-добър тогава в изработката беше Бекяров, той почина. Бекяров правеше ракетите. Имаше работилница в дома си. Всичко се правеше ръчно. А топките. Нямаше топки и даже като се счупи някое топче и го лепяхме и така се бяхме специализирали, че с три лепения го брояхме за добро. Абсолютно нищо нямаше. От някой, ако отиде в чужбина или на състезания (не се излизаше тогава) не можеше, а отделно имаше политика, особено за нашия спорт - веднъж в годината имаш право на международна среща. Веднъж в България, на следващата година имаш право на гостуване на международни турнири. На световни и европейски първенства беше изключено! Почти не участвахме тогава. За материалната част беше просто трагедия. Спомням си един такъв случай. Имаше една среща България-Египет. Играехме в зала Сливница. Счупи се топчето и нашите съдии се хванаха за главата. Нямаше топки. Само една кутийка беше предвидена за целия турнир.
И още един интересен случай ще ви разкажа от това време: имаше едно събрание – Отчетно-изборна конференция на федерацията. Всички от дружествата веднага поставят основно това: няма топки, няма топки, няма топки. А представителят на БСФС, тогава става и казва: „Абе другари, сега... Положението знаем... Много е тежко... За това тренирайте-казва с гумени топки, а само по състезанията ще се играе с хубави топки.” Като го каза това, ние всички щяхме да припаднем, ама не смеем нищо да му кажем.
По-известните фирми започнаха да навлизат в началото на 60-те години. Най-вече Бътерфлай, а по-късно покрай Гергелчева навлезе и Тибхар и започнаха да се появяват всякакви пособия.
tabletennis.bg: Разкажете ни за най-големите Ви успехи като състезател?
Л. Грамчев: Като състезател дефакто аз малко играх. Започнах сравнително късно на 16 години и имах само още 2години(17 и 18год.) за участие в юношеските състезания. На две първенства участвах и там станах два пъти втори след Сашко Сладкаров. На смесени двойки бях тогава шампион с Ирена Петрова и със Сашко на двойки момчета. След това влязох с ЦСКА в спортната рота. Там заварих непробиваемата навремето тройка: Шивачев, Попов, Каранешев. И който пробие - влезаше в 4-ката... Главно това беше Сашко. Аз в тия 4 години, в които играх за мъжете, бях 5-ти. Фактически след тримата и Сашко. Като се уволних от армията на няколко пъти бяхме шампиони. После влязох студент във ВИФ - задочно.
tabletennis.bg: Разкажете за Вашите спомени, като треньор?
Л. Грамчев: На 22 години ме отрязаха като състезател, което за мен беше смърт. След като се записах да уча задочно, започнах работа като треньор в Спартак-София. Тогавашният секретар на федерацията Казаков пробута една такава теория и то главно заради мен. Аз бях потърпевшият най-вече, защото се появи моята ученичка Албертина Рангелова. Тя два пъти влезе в световната ранглиста в първите 20. Играеше азиатски стил. Сега работи във БФТМ. Тогава Казаков прокара решението треньорите да нямат право да участват в състезание като играещи треньори, защото обръщали повече внимание на своята подготовка, отколкото на състезателите. И фактически отрязаха на няколко души възможността да се състезават. Но аз бях така най-изявеният на 22 години и изведнъж край.
Не знам. Може и за добро да е било, защото въпреки, че ме водеха един от най-техничните в момента състезатели, нямах достатъчно хъс и спортна злоба, което нямаше да ме доведе до това ниво, както Сашко Сладкаров и Славето Герджиков.
По това време в клуб Спартак взех към 30 деца и направих школа. Главно от едно училище от 3-4 класа. И то е така: от 20-30 деца излязат 1-2 по-талантливи. Тогава останаха 3-4. Това бяха Албертина Рангелова, Йорданка Дойчинова и Людмила Величкова. Успехите ми като треньор дойдоха най-вече с Албертина Рангелова. Тя играеше азиатска система (с писалков хват) и понеже тази система не е много популярна в България беше много трудно, защото всяко едно нещо ти не можеш да й го покажеш. Аз самият не го владея. Тя визуално нямаше тук от кого да се учи. Водих я на световното първенство в Загреб, в Любляна... Идваше да гледа как играят азиатците и тичахме после да тренираме видяното в залата за тренировки. Успя да постигне големи успехи за времето, които тогава бяха просто невероятен успех! Заедно и с останалите момичета за година-две станахме шампиони на пионерки, на девойки, на жени. Подред всичките титли и вече в жените направихме най-големите успехи: 14 пъти сме шампиони на България! В отборните успехи стигнахме финал и играхме за Купа на носителите на национални купи. Това първенство беше най-интересното тогава, защото аз приложих малка хитрост. То така се стекоха и някои обстоятелства. Албертина роди и беше в период след майчинство. После пък Емилия Нейкова забременя и с ръководството на Спартак говорихме и им казах - ние ще гоним второ място, за да участваме на турнира за носителите на националните купи, където са малко по-слаби отборите от Европа. И стигнахме до финал! На полуфинал бихме унгарките 5:0, което беше нещо невиждано! На финала играхме с чешкия отбор. Европейската шампионка тогава беше в техния тим, а и те бяха направили някаква комбинация като нас и се явиха като втори отбор за КНК. Паднахме от чехкините 5:3, но за нас в тези времена дори и второто място беше просто невероятен успех.
